Случвало ли ви се е да се борите с вятърни мелници? Да искате да докажете правотата, да защитите истината и да отстоявате вярната позиция. Но да срещате свободни интерпретации на фактите през някаква гледна точка, постоянно отклоняване и разсейване на темата, и пълно незачитане на аргументите на другата страна. Да получавате неглижиране, омаловажаване или пълно пропускане на казаното, все едно не е било изречено.
И да ви хваща яд. И да ви хваща вътрешен гняв, че имате срещу себе си стена, която не помръдва. Която не приема дори и част от това, което казвате, защото е затворила и двете си очи да вижда, и двете си уши да чува. И да не може изобщо да разберете как е възможно това. И да се питате дали изобщо познавате човека отсреща...
На мен явно ми се случва.
Да се опитавам да обяснявам дадена ситуация, да поглеждам уж от всяка гледна точка, но да срещам стена. Стена, изградена от едностранно мислене, блокирана за всякаква промяна или действие. Стена, съпроводена с непукизъм и егоцентризъм, с избирателно пропускване на аргументи, все едно не са изказани, или обезличаването им като маловажни. С изтъкване на факти и действия извън текущия контекст, или такива, извадени от някакво минало и използвани за пример или сравнение за сега. С носене на "от девет кладенеца вода" само за да се избяга от темата. С чувство на превъзходство и с явно или неявно пренебрежение към другия. И с осъзната или неосъзната надменност...
И се питам: какво значение тогава има Истината, ако тя не е истина за другата страна? Щом едностранната гледна точка е поставена на пиедестал и е непоклатима. Когато се защитава докрай, независимо че позицията не е правилна. И се използват похвати за обезличаване на аргументи, уж като маловажни, за изтъкване на странични неща, за посочване на собствени интереси... И справедливостта като понятие е някъде много далече встрани.
Егоизъм, ще кажете - не, просто глупост и недоразвитие на индивида.
Винаги се чудя как живеят хората, които действат така. Как гледат на живота, на целите си, на отношенията си. Дали осъзнават колко егоистично и едностранно е всичко. Дали изобщо им пука, или просто се движат в рамките на собственото си „аз“.
И дали изобщо се интересуват от Истината, или си имат "своя" такава?
И в крайна сметка - има ли смисъл тогава да се търси Справедливост и Истина, или просто това е фикс идея, вътрешна морална стойност, заложена у едни, а напълно несъществена за други? Каква е цената да се опитваш да докажеш правотата, ако другата страна това изобщо не я интересува, и приема само своята гледна точка?
Защото всеки опит, започнат по този начин и при такива условия, е обречен на неуспех. Защото диалог се води между равнопоставени страни, а не когато едната е етично недоразвита и строго ограничена. Защото така или иначе нямаш полезен ход - нито ще докажеш нещо, нито ще постигнеш нещо.
И защото ако по случайност, след продължително и многократно повтарящо се излагане на факти и аргументи, все пак успееш да надделееш, то реакцията е "добре, в грешка съм, и какво от това", "вече е минало", "да не се връщаме назад", или друго поредно омаловажаване...
Ще остане само разочарование. И е по-добре да си тръгнеш, отколкото да продължиш.
© 2025 Никола Василев