Може би най-трудното нещо, което човек трябва да направи, е да каже „край“. „Край“ на това, което вижда, че не е както трябва; на това, в което не се чувства комфортно и което явно не може да промени, каквото и да прави. Но явно поне някои сме така устроени - да продължаваме да се удряме в стената пред нас, упорствайки и мотивирайки се със спомени как е било, и как би могло да бъде същото. Да, ама не.
Тази година вече сложих край на няколко неща и периода - някои продължили доста дълго време - за които не съм и мислил преди да престанат да съществуват, и в прекия, и в преносния смисъл. Дали се чувствам по-добре? - със сигурност не. Някак ме гризе съвестта за нещо пропуснато. Но когато нещо изгуби смисъл, то явно губи смисъл; а визията за това, което е пропуснато, е само химера и розови замъци. Ще питате „Защо точно сега?“ - ами просто се насъбраха вече много, а има поне още доста неща, които се влачат така отдавна - и в професионално, и в лично отношение. Последният път разчиствах така преди 10 години, но за съжаление не всичко, а и покрай старото се натрупа и много ново.
В такива моменти се сещам за баща ми и за това, което е преживял и изпитал. И странно - колкото повече време минава, толкова повече разбирам много неща, които е направил, просто защото аз съм като него - с аналогични мисли и чувства, същите действия и грешки. Да, със сигурност „подобрено копие“ - поне такова, осъзнало се като такова и способно да наблюдава и анализира - но все пак един и същ.
И заради всичко това едва преди месец намерих смелост да прочета това, което той е писал в „Търсачът на усещания“, а много други са прочели - но едва ли разбрали по начина, по който мога да направя аз. Оказва се започнато на същата възраст, на която съм сега, и с прекъсвания продължило няколко години, докато опише това, което е. Признавам - било ме е страх какво ще открия за него, но май по-скоро какво ще разбера за себе си. И факт - интересно как всичко, през което той е минал, може да се повтаря под някаква форма като моя реакция и действие - и все повече, във всеки спомен, го разбирам защо е направил нещо, определена дума или жест.
Дори за тези, които ме познават, може би ще е изненада, че съм екстровертен интроверт. Обичам да контактувам с всички, да споделям чужди радости и щастие или проблеми и тъга, да помагам за каквото и да е - стига да мога. Но за моите собствени неща обаче обичам да съм сам - със себе си или с виртуалното „аз“, с което да обсъждам, разисквам и понякога да влизам в спор. Не че се затварям - просто е по-лесно да говориш с някого, който би те разбрал. Това е моят начин за спасяване от напрежението - капсулиране до степен на отричане и забрава на всичко, което е отвън. После всичко това събрано остава в „купола“, а аз излизам и започвам отново напред - затворил емоционалния багаж някъде в тъмната стая, където достъп няма никой друг.
Понякога обаче куполът се пука, преди да е затворен - и то от хора, които са близки по един или друг начин: лично или служебно. И тогава външно ставам гневен, ядосан и язвителен по всякакви въпроси, които считам за безпредметни; но вътрешно всъщност съм дълбоко тъжен. Тъжен за това, което не е разбрано; тъжен за себе си, че отново, заради някого или нещо, съм пренебрегнал себе си; че съм подчинил моите желания и мечти в полза на нещо друго - а никой не го е оценил по начина, по който съм мислил…
Ако има неща, за които в такива моменти винаги съм съжалявал, то е когато в дадената ситуация съм действал по съвест, правота и морал. Да не нараниш някого; да дадеш свобода; да помагаш безкористно; да се надяваш с надеждите на другите и да се радваш с техните успехи. Опитвам се да вляза в положението на всеки, да помогна с каквото мога, да държа на обещаното - независимо че моята страна не е защитена или просто само съм дал дума. Но в хода на отношенията винаги забравям, че хората имат различна представа за истина, доверие, чест и справедливост; за това, че нещо са обещали; или че има и други хора - с техните чувства и желания.
И накрая - за прочелите всичко и стигнали дотук - ето и отговор на логичния въпрос: „Защо, по дяволите, изобщо пиша такова нещо тук, в тази говорилня Интернет?“ Ами - изповядвам се: за минали, текущи и бъдещи действия; за волни или неволни грешки; за действия и за чувства. Затварям купола с всичко вътре - и нека спомените останат в миналото, там, където принадлежат.
© 2025 Никола Василев