Има спомени, които не искаш да забравяш. Опитваш се да запазиш момента, цветовете, дрехите и позите, аромата на въздуха или звученето, атмосферата, всичко. Припомняш си кое как е изглеждало, реплики и мимики, чувства и настроение, отношения или вълнения.
Но колкото времето отминава, все повече се размива представата за момента. Докато накрая остане само фактът, че нещо се е случило, нещо е било приятно и вълнуващо, въздействащо и емоционално. И чувството, че не можеш да се върнеш назад и да повториш нещо, което безвъзвратно е отминало.
Има и спомени, които вече са забравени. И с времето те стават все повече и повече. Тук-там някой ти припомня нещо или случайно изречена фраза събужда неясни изображения. Дори и записани или снимани, емоциите в историите избледняват и се поглъщат от следващите, затрупани някъде в ежедневието.
А има и спомени, за които не искаш да се сещаш. Такива за болка и тъга, за разочарование или огорчение. И колкото по-дълбоко е чувството, толкова повече се стремиш да ги заровиш дълбоко в съзнанието. Но заедно с тях се погребват и свързаните хубавите моменти и не остава нищо. Бяло петно, все едно нищо не се е случило.
До края, в който реалността не ги извади отново напред и не останеш лице в лице със себе си.
© 2026 Никола Василев